Малко съм поразглобен, след двата дена каране, но Боби ме убеди, че нямало по лековит цяр от едни леки 70 км, пък и сме щели да караме лекичко. Хич не му вярвам - откакто му извадиха далака, хем олекна, хем е минал на разни чайове със седем вълшебни билки, от които катери баирите в Уоутъров стил. Все пак, трудно е да се откаже - навън едни луни, едни звезди, а душата ми жадува за романтика.( И не само моята, ако се съди по броя на паркираните коли, в тъмните отбивки на Беловодски път
) Разбрахме се за 8, тръгнахме в 9, за което май бях виновен аз. Още от Люлин ми "умря" батерията на телефона и можах да кажа на Боби само едно - чакай ме, ще дойда! Когато се добрах дотам, те ме чакаха...пък колко точно, не знам. Другият (съ)участник е Васко. Той е е новозарибен фен на МТБ идеята - едва купил си колело и вече 4-ти ден последователно го тормозят различни приятели с каране, съответно, не само моя задник се чувства зле. И така, ние потеглихме към Кладница да пием бири-мири и да ядем супи-мупи. Сетих се за адаша от Пловдив - сервитьорката носи сметката и изрежда - това толкова, онова толкова и тук разни бири-мири и тън-тън, при което адаша(falcor) се обажда - Ааа...ако обичате, Мирите не ги смятайте! 
Та въртим си ние към Кладница и таман захванахме лекото спускане към Владая и на Милко задната гума спадна. Припомпах я, врътнах я и направих всички останали ритуали, дето ги пише в ръководството за употребление на Боза и други ферментационни напитки. Някъде след километър гадината пак спадна и аз пак я напомпах. Боби обяснява на своя приятел Васко - виж сега, какво се прави, когато имаш гуми с боза - някой ден, ако си сложиш такива, да знаеш! Споко Боби - аз ще му покажа още толкова пъти, колкото трябва.
След около километър ми се стори, че Васко не разбра съвсем точно, какво трябва да се прави и спрях да му покажа отново. Макар Боби да гледаше вече леко отегчен ритуалните движения, в очите на Васко просветна искрата на познанието. Продължихме да си въртим бодро към Кладница и да предвкусваме супите и мупите. След около километър, все пак реших да затвърдя познанията на Васко по бозаджийство и пак спрях. Този път и двамата ме попитаха, защо не взема да я сменя тази гума накрая. Да де, ама поради наличето на боза, аз не съм много сръчен в сменянето на гуми и затова щеше да се наложи да загубим около 15 мин ценно време, а часовника неумолимо цъкаше, като всяко цъкане отбутваше бирата с едно малко, но сигурно разстояние от мен - знаете как е - изглежда ти, че стрелката на часовника не се движи, но аха се загледаш в тавана и тя скочи с един сантиметър подло, тихомълком и отраз - ей така и с бирата. И без това, хич не вярвах на Боби, че в Кладница има смахнати кръчми с откачени кръчмари, които да работят след 11:30 вечерта, поради което бях сложил един двоен сандвич и ябълка в раницата. Освен това ясно си спомнях едно каране към Боснек, с цел да лапаме кюфтета с мири-бири в горещ августовски ден без вода, завършило с фалираща кръчма без храна и една единствена топла бира за 6 жадни байкъра. Тогава все пак ни спаси втората култова кръчма "Двата Бора", но силно се съмнявам в Кладница да имат подобна кръчма, освен ако единия от двата бора, не е тук случайно - все пак, никой не знае, кои два бора са имали предвид.Минаваме над Мърчаево и разлайваме кучетата...в гората е някак призрачно. Васко се обажда отзад - баси как може да изкараме акъла на някое дете така....
- какви деца го гонят Васко из гората. А...какви сетих се..момента е подходящ и отпочвам - Бобии, представи си сега, както си караш и изведнъж излизаш зад завоя и на пътеката пред теб, нещо бяло...в следвашия момент осъзнаваш, че това е малко момиченце с руси косички, боси крачета и бяла рокличка...Докато втрещения ти мозък се пита, какво прави това дете тук през нощта, то бавно се обръща, поглежда те с червените си вампирски, кървясали очички и протяга невинно ръчичка към теб.....бррр хлад ли повя от гората?Боби - Аааааа, представих си го ужасно ясно - искаш ли ти да караш отпред?!
-Не, благодаря, добре ми е в средата - виж, ако се обърна и забележа, че Васко не е отзад вече, с удоволствие ще си сменим местата.
Продължаваме на въртим...всеки с мислите си. Пак спираме да помпя - колко пъти станаха и аз не знам, но часовника сериозно ни притиска - за смяна на гума и дума не може да става. Помпя за норматив...добре че си купих добра помпа - по-хубава е дори от Админската - както Любо отбеляза, защото е златна
Часът е около 23:25 и аз изобщо не вярвам в Кладица да има нещо друго, освен кучешко алангле. Все пак даваме газ и ето ти селото - знам, че положението е критично и точно сега Боби, взе да се чуди, коя беше улицата с кръчмата. Ааа...само това остава - да се загубим в Кладница посред нощ - иде ми да потропам на първата врата, събуждайки обитателите на притихналата къща, да хвана собственика за яката, повдигайки го на 10 см от земята и да изрева - Казвай, по дяволите къде е шибаната кръчма!За късмет Боби захвана една улица- за лош късмет обаче, право нагоре. Задната ми гума е почти умряла и твърдака ми работи като Ф7-ца, но няма време - щурмуваме кардио-наклона в транс и стигаме до кръчмата - По дяволите, отдавна не работи!!!
Пристига Боби и се хили...верно бе, не работи...! - Знаех си аз - сигурно го е знаел, през цялото време, ама как иначе щеше на ме излъже, след два дена каране, да захвана из горите посред нощ.
- А..не била тази - ето там горе е...! - лъч на надежда озари душата ми, но за кратко.
Около 30 метра нагоре по улицата виждам стъклена витрина с приглушена светлина, пред която се суетят група хора. Пристигайки почти до нея, групата се превръща в мило семейство с две деца...
- Хайде, Иванчо(например)...качвай се на колата...цък и лампата угасва, а добре познатия звук от вкарването на ключ в ключалката попарва всичките ни надежди.
Поздравяваме хората, но всичко е ясно. Боби все пак се решава на отчаян ход, събирайки всичкия оптимизъм на който е способен:
- Извинете, работи ли кръчмата!
- Нееее, затворихме вече...
Боби е упорит(или отчаян) - Аа-а, къде можем да хапнем нещо по това време в Кладица, че сме много гладни?
Голямата дъщеря, почти се изкиска със задоволство - Ми-и...никъде!
В този момент в рамката на вратата застана един силует с кожено яке Кавазаки - Ей, аз ви знам вас - вие не сте ли тези дето идваха миналата седмица и обикаляха Витоша?
Като чуеш такова нещо, никога не можеш да си сигурен в продължението, но силно се надявам Райко,Папи и Боби да са били добри момчета и да не са щипали Кладнишките каки в кръчмата, миналата седмица...
Боби, надушил шанса си, бързо се включва - Да, да...точно аз съм единия от тях! - Ще ни нахраните ли?
- Е, как няма да ви нахраня - влизайте!
Направо, не мога да повярвам!!! - хвърлихме колелата връз чешмата и бързо хлътнахме в кръчмата, докато не са размислили хората.
Жената изпрати децата да си лягат и хукна да топли супи в кухнята, а ние се хванахме за бирите и мирите. Кръчмаря Юлиан(или Илиан - да ме прости, ама имена не помня) с широка усмивка каза:
- Аз никога, няма да оставя хора дето обичат планината гладни!- то и аз, обичайки планината, никога не би се оставил гладен, ама все още не вярвам, че тия хора се върнаха от вратата ...Студената бира обаче, бързо тушираше присъщия ми скептицизъм.
Всичко беше чудесно - така се нагрухахме, че ако не бяха паркираните отпред велосипеди и каски с фарове отгоре, никой не би повярвал, че сме велосипедисти-спортисти. Толкова ни стана добре, че Боби предложи да се смени мястото на МТБ сбирката от 1516, на кръчмата в Кладница
На мен ми беше все тая, щото така и така, никога не съм стъпвал в 1516, та нищо не губех ако се съглася. По някое време Боби реши, че вече съм доволно наяден и съответно благоразположен и съответно лесно съгласяващ се, че се опита да ми пробута идеята за прибиране по шосе, ама бързо се отказа от тая ерес...Васко пък, като че чак сега разбра къде се намира и колко е часът- По дяволите, аз съм на работа утре, кога ще спя.?!
- Знам, че е лошо...ама аз пък не съм. Боби пък се хили гяволито - е, преди 3:30 няма да си в София. Все пак Васко, това е съвсем невинно подвеждане- не искаме да те храним още в началото с любимата ни С.К.А попара, която колкото и да е вкусна, си е малко като ония дребните декоративни чушлета - ако издържиш да ги хапваш известно време, ще започнат да ти харесат. Няма и как да не стане, защото мозъкът има защитен механизъм - отделя една супа от наркотиците на Баба, за да тушират "екстаза" от преживяването. В крайна сметка, човек се пристрастява към към самите наркотици, но за околните изглежда, че е пристрастен към "чушките" За беда обаче, не се мина и без вело-травми...но това е екстремен спорт и всеки, който е решил да го практикува е наясно с това - Боби получи изгаряне на езика от врялата супа, а на нас с Васко ни изстинаха сливиците от студената бира
По някое време си поръчах още една бира и Боби се притесни - Ама нали знаеш, че имаме да се връщаме до София!?
- Ти така, като ме гледаш мен, за какво мислиш, че ми служат тия 95 кила? - отговарям аз.
Е, всичко хубаво свършва - благодарим отново и излизаме навън...бррр, около 6-7 градуса е. Всички яхват колелата, само аз моето, не съвсем. Бирата дава много енергия, пък и колелото, може да се е свило малко от студа - все тая, резултата е, че нещо ми дойде нисинко(няма така дума, да знаете) и го прескочих. И понеже съм байкър, а не квартален пияница, наколенките ми стоят на раницата, когато ходя на кръчма.
- голяма грешка. Огорчен от падането си, решавам да си отмъстя на колелото, като не му сменям гумата точно сега - хем е студено, хем ме боли. Тръгваме обратно. Скоро навлизаме в боровата гора. Завоите изглеждат безкрайни....оттук ли дойдохме изобщо? По някое време се умълчахме. Боби пита - Васко иде ли отзад? - Иде! - отговарям аз...освен ако...Боби, ти предстваш ли си... - караме си с теб и Васко си иде отзад...светлината на фара ни заслепява и виждаме само силуета на велосипедист...в този момент той приближава и ние виждаме как бялата рокличка се развява от нощния бриз, когато то ни поглежда с червените си очи и протяга ръчичка към нас....бррр
Опсс....пак задна гума - 23-то припомпване за вечерта и отново потегляме. Да съм знаел, че до София ще станат 46, щях да я сменя веднага. Това което ме възпира е, че резервната е без боза, пък хич не съм сигурен колко е нова. Приятното спускане на отиване към Владая се оказа, не толкова приятно на връщане - сигурно, щото вече не е спускане - таман мислехме, че сме го изяли и ей ти поредното кардио. Краката вече отдавна не ме болят - сега ме болят ръцете...от помпане. Боби ме гледа укорително, а аз отговарям на укора му - Днес имам тренировка по помпане!
- Като спукам гума другия път, ще те имам предвид - отговаря той.
Над Княжево се разделяме - аз спускам към трамвая, те продължават към Бояна. Оттам до Люлин, играта съвсем загрубя - един километър и помпане, един километър и помпане.... Докато клеча на велоалеята в 3:30 посред нощ иззад мен се приближава нещо...обръщам се - не, не носи бяла рокличка - самотен младеж, колоездач - Добър вечер, имаш ли нужда от помощ! - Не благодаря, свикнах вече! - Ок, Лека вечер ти желая! - какви мили хора бродят по късни доби из София.
Лека, ама друг път - алеята я взех с 4 помпания, до Арена още 4 и до Люлин още 2....Да бе - аз не я смених досега, та сега ли ще я сменям - само на няколко километра от дома...не и аз. Освен това съм забелязал, че моето колело е алергично към Витоша - Иван Радев знае, как винаги ми спада задната гума когато тръгнем нагоре, че и на едно и също място всеки път. Много е вероятно, със същата тази гума да си изкарам още две години....стига да не стъпвам на Витоша разбира се. Направо си плаче да я пиша в темата за паранормални явления тази гума...
И това е...само циганите разказват историите до края!
- трябва си известно количество топки за да тръгне човек с вас двамата (и малкото момиченце с бялата нощничка) нощно време да броди из гората 
- припомни ми
