taurus13 написа:...
Много си прав, всичко става с практика и опит и апетит и ядене, аз го виждам по себе си, пък дано един ден да преоткрия хубостите на сложните стръмни пътеки. Благодаря за поканата, когато се усетя, че съм поне начално подготвен, за да се пробвам за пътеката и изобщо за карания като вашите, ще дам сигнал или направо ще се присъединя.
Сезон 1, епизод 4: към ПЛАТОТО
Крушката и опашката… на раздяла на епизод 3 се разбираме за неделя сутринта да прегазим Витоша- докъдето издържим. И ето- в 9.00 с изходна точка Била, тръгваме в пълно бойно снаряжение аз, Иво (ръководител движение) и Светльо. Проекто- оптимистичен маршрут: по пътеката до Златните мостове- по пътеката до Платото и оттам до Алеко и по паветата надолу до Драгалевци и Хладилника. Бр-р-р! Везел съм си мех на Дойтер и днес най- после за първи път ще го пробвам дали е удобен- грея от глупаво щастие. Слънчо грее също. Идилия. Сандвич и шоколадови бисквити и всичките дрън- дрън са в раницата, както и една блузка. Баба ме е учила, в планина без връхна дрешка да не захождам. Мъдра баба, както установявам по-късно…
Въртим към Бояна. Иво очевидно е доста фитнат и подготвен и е ясно, че ще му спъваме по малко темпото. Той обаче е пич, и кара с нас. Идва Бояна и тръгваме по Стар Беловодски път. Не съм минавал оттук. Роден съм и живея в София цял живот. За пореден път се ужасявам как може да не познавам околностите на града ми. Баси сокаците. Наклон. Обяснява ни се, че точно тук трябва да се пестим видиш ли, защото идвали много по-лоши наклони. Не знам какво значи да се пестим, като така или иначе трудно поддържам темпо да се крепя на двете гуми. Подминаваме сараите с бутнатото барбекю и ми става смешно с какви глупости ни занимават по медиите. Очевидно почивките ще са нарядко и днес залагаме на ритмичното напоително изтощение и изпадане в транс. Добираме се до Бялата вода, където правим почивка и с обица на ухото и наплашен от предния път, наливам студената вода и отпивам внимателно на малки глътки.
След няколко минути (“да не сме изстивали…”) тръгваме бързо нагоре. Избутваме началото, с уточнението, че “тук профитата го качват по пътечката отдясно…” Да го качват и отляво ако щат, мисля си нацупено аз, бутайки. Но това удоволствие бързо свършва, яхваме се и започва тягостно катерене на баира. Мълчание, пронизвано от дишането на удавници, успели да изскочат над водата с последен напън преди да глътнат жадно вода. Иво си върти спокойно. Стискам зъби и изкатервам- крепи ме спомена от предния път, че има отрязък равно и наклооон. Там съм окрилен и летя. Вече май споменах, че моста е сложен много тъпо и май ще напиша предложение на управата на парка най- накрая да ми го премести поне по диагонал.
Няколко секунди почивка и продължаваме. Натъкваме се на разкопани през 30-на метра диагонално канали за отводняване на пътеката. Отново се уточнява, че профитата тука… нали знаете, прескачат прелитат заобикалят и салта правят, но аз чинно слизам и си пребутвам смешните каналчета. По едно време стават толкова нагъсто, че даже не се качваме, а примирено ги избутваме. Групичка туристи ни настигат и опитват да надминат. Този срам не се търпи вече и без разкопки ги издухваме отново зад нас, а някой ни дърпа пътеката и я прави все по- стръмна. Отново като на забавен филм подминавам табелки за музеи и флори/фауни и последните 200 метра преди пътеката да излезе пак на шосето стават отчайващи но тук се сещам за Пеньо Пенев и неговия романтичен устрем да построи комунизма и в частност Димитровград и вярата в бъдещето ми вдъхва неподозирани сили, за да изкарам ужасната кратка серпентина и стръмнина, преди да изскоча на шосето и се просна на табелката с хижите.
Иво на всяка отсечка дяволито и загрижено ни пита дали не искаме по шосето- ние обаче сме твърдаци с твърдо нЙе! Продължаваме. Покрай нас профучава шарен байкър все едно сме спрели: гледам в захлас и се чудя това мираж ли беше- но и тримата се оказва сме го видели та явно си беше истински. Уточняваме се, че и ние имаме потенциал и не се знае пък един ден знае ли се кой ще катурне Уолтър от върха. Доволно самозаблудени с научна фантастика, спираме на чешмичката за вода. От нас излиза пара като от топъл хляб. Вече съм влюбен в меха и как дава възможност да се пие често вода без никакви движения.
Подминаваме като експрес селска спирка Златните мостове и въртим нагоре. С умиление си спомням как преди време тук крещях за поредния си Еверест. Иво ни показва пътеката и маршрута. След известно време се включваме на асфалт, където си е направо почивка. Но всяко хубаво нещо свършва бързо и стигаме до края при една изоставена хижа, където правим по-дълга почивка. Тук Иво обяснява за нуждата от корнита и въглехидрати и ядене на сладко и как ако не се яде организма свършва изведнъж и изпадаш в мускулна липса на енергия и т. н. екстри и нямах нужда от повече доводи и извадих и изядох всичките шоколадови бисквити дето носех, че и един банан. Всички се подкрепихме и започна- хе-хе, знаете какво: голямото бутане и носене към Платото. Може би има истински (извънземни) байкъри, които този участък имат сили и техника да го карат нагоре, но аз засега не мога да си представя тази коренясала камениста хлъзгава тясна отвесна пътека караема. Тук установявам, че бутането също може да бъде доста изморително. Обаче каква гледка започва да се разкрива- леле майко! А, това там ниско долу Копитото ли е, дето го мъчих преди няма три месеца? Надобрял си една йота, щом не си умрял дотук, цъкам си аз мислено. Шир и простор започват да се откриват все повече и се радвам като малко дете къде съм попаднал и колко е красиво. Правим кратка почивка на най- високата точка, преди да спуснем към Платото.
Покорихме го! Ех, да бях поет, да опиша чувствата и ефира! Пробваме позьорски снимки, но слънцето свети неподходящо и излизат само сенки. Газ надолу иху- у-у но свърши бързо, след което си започна отново наклонец. Камъни по пътя. Стигаме до разклона от пътя на жалоните за Черни връх. Гледаме със Светльо жадно, но осъзнаваме, че нямаме сили да се качим до горе или ако успеем, сигурно няма да можем да се върнем. Иво разбира ситуацията и като истински приятел ни подкрепя и обяснява, че следващия път може и да се пробваме. Подминаваме лифта, където според слуховете всички даунхилъри го ползвали, за да ъпхилнат байковете си, но явно вече се бяха даунхилнали по нанадолнищата, щото не видях нито един. Обсъждаме дали да ядем тук или на Алеко- единодушно махваме с ръка на зловещия глад и решаваме, че сме хард аз ъ рок и ще стигнем до крайната точка за планинската част от маршрута, преди да се размажем. Спускаме бързо чакълестия път и превземаме на абордаж Алеко, където веднага фиксираме свободна дървена маса до едно капанче. Ето я нашата награда: Бира! Храна!
Започва блажено нагъване и хората сбира. Обаче сме на височко и е студено и се местим на освободила се слънчева маса. Вадя си блузката и я обличам. Последва приятно размазване и разговори за живота, байковете и всичко останало. Заканваме се на всички околни планини и долини, след което газ надолу по паветата. Е много дълго тръскане бе кой го измисли това толкоз километри камънак, ръцете ми изтръпнаха той задника вече свикна и му е все тая. Отново не преценявам един завой- серпентина, но този път отсреща като бонус идва кола и отнесъл справедливо псувни за всички майки и роди до десето коляно, намалям темпото и започвам мислено да се самобичувам и да си дърпам ушите. Иво и Светльо не си носят връхна дреха и пристигат измръзнали и спираме на един слънчев завой да се стоплят. Бързо стигаме Драгалевци и Хладилника, където се разделяме със Светльо, който отива да си търси нова седалка и май даже байк. Нямах мускулна треска нито сериозна умора… а Иво все едно не беше карал… е, значи ще се кара още
![icon_smile_big.gif :D](./images/smilies/icon_smile_big.gif)
Привиках и Ина и тримата обиколихме надлъж и нашир Ловния парк и Борисовата градина за достоен хепиенд на този велик ден.
Сега има цел до края на октомври да се качим до Черни връх, дано времето ни позволи да се опитаме да направим това добро дело в свободните ни дни!