Citrus Siensis написа:....
Айдеее...почна се.
Мога ли да разкажа една лека истрорийка....почти е по темата, щото хем за малко да спя в гората, хем и опасности имаше.
Та да ви кажа, как ходих над Зверино една пролетна нощ. Да бях около 17-18 годишен, че май още в техникума учех. Та значи ще ходим на едни пещери с клуба, които са там в региона, но аз още съм заек и не ги знам. Нали съм си шматка от малък, пак се омотах нещо и опустих влака - видях му само опашката. Таман да си хвърля шапката на земята и да поскачам от яд върху нея и видях един колега от клуба. То добре, че тъй стана, щото шапка така и така не нося никога. Колегата бил дошъл да донесе малко инвентар на заминаващите и тъкмо си тръгваше. Оказа се, че знае къде са тия пещери. Обясни ми той следното - като слезеш на Зверино, оглеждаш се и като видиш ретранслатора хващаш към него по пътя. Тоя път все така си върви из планината, ще минеш покрай разни кошари и накрая ще стигнеш една кошара, която е най-далечната. Тая кошара е на бай Иван и там ще са нашите хора.
Колко му е. Изчаках следващия влак, качих се и докато се дотътрузя до Зверино то станало сумрак. То и тази гара за пръв път я видях тогава. Слизам аз на гарата, въртя се малко като R2D2 и ей ти го ретранслатора горе, обагрен от последните слънчеви лъчи. Къде ти ще търся път, самара на гърба и право напред през пясъчните скали нагоре. Оттогава съм ги запомнил тия пясъци и сега много ми се ще пак да ида да ги пусна с байка, ама знам ли ги дали стават - тогава не съм ги гледал с очите на байкър.
Докато издрапам до горе и слънцето се скри. Видях аз къде тръгва един път, извадих фенера и потеглих. Тоя фенер специално си го бях напазарувал от Чехия, щото тука нямаше такива - какво да ви кажа, соц. мизерия си беше - като няма в ЦУМ, няма никъде. В клуба си имаше хубав инвентар Petzl, с карбидки и осветителни глави с пиезо запалване, но той беше горе при другите, пък аз си носех стария фенер, дето ходех с него по пещери, преди да попадна в тоя клуб и да изкарам курс. По онова време бяхме запалени, щото прочетохме книгата на Норбер Кастьоре "Моят живот под земята". Ако не сте я чели, прочетете я. Няма да ви я прерасказвам, но в общи линии този човек, роден през 19 или началото на 20 век, от 5 годишен тръгва на своя глава да изследва сам пещерите около родното си място, някъде в Пиренеите. Прави изключително рискови слизания, гмурка се през сифони, скача от 20 метра в реката и изобщо супер откачен от дете. Целия си живот изкарва по пещерите, погребва много от другарите си, влиза в над 6000 пещери. Обяснимо е, че в ерата на хартиените книги, такива четива силно въжбуждаха момчешките ни сетива и скоро се започна една игра - отваряме картата, виждаме къде има символ на пещера, след това влака, автобуса и екшъна започва. Разбира се попадахме и на вододайни зони и заключени решетки, но понякога и това не ни спираше. Веднъж дори изчакахме пазача да се прибере и по тъмно разбихме катинара, за да се наврем в пещерата. Извинете, че така се отплесвам, но тоя фенер ми навява много мили спомени. И така, ходя си аз в тъмната гора и си светя с фенера и изведнъж насреща ми силует...на човек с брада и брадва на рамо.
- Добър вечер, поздравявам аз леко накокошинено.
- Загаси тоя фенер! - с грубиянски тон ми отговаря онзи.
Ще го загася ама друг път, мисля си аз и се чудя, ако ми посегне с брадвата, как да реагирам.
- Загаси го, че ми свети в очите бе... - продължава онзи.
Чак сега се сетих, колко съм нетактичен. Загасих го, но седя нащрек, щото си имам едно на ум. На хората им вярвам аз 10%. Тома Неверни съм си от дете. След кратък разговор се разбра, че човеко е бай Йордан, че е пиян и че си търси коня, който явно решил, че не иска вече при бай Йордан. Ми разбирам го кончето...
Тоя същия ми обясни, как срещнал преди малко групата с моите другари и понеже били много окъснели, нямало как да намерят в тъмното бай Иван и той ги поканил да спят в неговата кошара. Те били приели и да съм отидел и аз там. Обясни ми, че кошарата ми е по път и да го чакам там, пък той отивал да си потърски кончето. Да бе да, казах си аз и хванах пътя нагоре. Хич не ми връзваше тая история, щото описанията на групата бяха много неточни, пък и наш Сашко, дето водеше групата знае къде са пещерите и бай Иван. Ходех си аз, ама по едно време ми изгоря крушката на фенера. Знаете ги тия(или не ги знаете) крушки от по 3,5 волта - фалшиви си бяха много и а го тръснеш фенера, а се скъсала жичката. То хубаво, че си носех две резервни. Смених аз едната и продължих. Пътя занабира височина на завои и навлезе в планината. По някое време действително минах покрай някакви кошари, но те бяха далеч под пътя и само кучешлия лай ги обозначаваше. Аз твърдо си бях решил да ходя до бай Иван. По едно време в храстите срещу мен светнаха две жълтеникави очички, дето малко ми изкарха акъла, но това се оказа едно бяло проскубано куче. То захвана по мен да ходи, пък аз нямах против малко компания в тая нощна разходка. Вече доста време ходех и пътя навлизаше все повече в планината. Стана студено, имаше и преспи сняг тук таме. Кучето скоро му писна и се върна обратно, но неговата компания скоро беше заменена от тази на вълците, които виеха някъде пред мен. По принцип от вълци не ме е страх, щото са ми като кучета малко, ама си е стресиращо да ходиш сам в планината на тъмно, без да знаеш къде отиваш и дали не си се загубил, а наоколо да ти вият вълците и особено като си на 17-18 години. Почнах да се присещам за историята която разказваше майка ми, която като дете беше живяла в село Бистрица. Автобуса през зимата не можел да се качи баш до селото, заради снега и оставял пътниците някъде преди това. По това време София не е била голяма като сега и пряко сили да е стигала до Дървеница. Та имало един човек, дето всеки ден пътувал с тоя автобус до града и вечер се връщал. Веднъж не се върнал и на сутринта намерили само дрехите му, разкъсани на снега - вълците били изгладнели и го изяли. Та докато сам си се плашех аз с глупости, стигнах един голям завой, изведнъж се хлъзнах на един лед и бам паднах, а фенера угасна. Те така става обикновено като почнеш да се самопсихираш - почват да ти се привиждат сенки отвсякъде, чуваш шумове и дишане зад гърба си и накрая се спъваш в някой корен и си разбиваш главата, пък после хората се чудят, какво е правело това момче по това време там и как пък така се е пребило, а местните пускат веднага машината за хорър и измислят разни страшни истории за бродещи духове на обесили се девойки и хвърлени в пропасти злодеи.
Смених за втори път крушката, укротих си фантазиите и потеглих отново. Не бях вече много сигурен къде отивам. Струваше ми се, че съм изпуснал някое отклонение. То пътища в планината бол - прокарват ги дървосекачите. Все пак реших да ходя още. Вуците все така си виеха, но аз вече им свикнах. И по някое време цък...пак ми угасна фенера. Ай сега да му се невиди. Тръснах го в коляното и присветна. Понякога жичките на тия крушки се откъсваха и оставаха да висят на една тел, та ако успееш да я закачиш с почукване, може и да светне пак. Тръсках аз, тръсках и току светна. След това потеглих отново, но гледах да не тръскам фенера. Междувременно пътя съвсем навлезе в планината и взеха да се явяват поляни. Аз вече се бях уморил и много ми беше писнало от всичко. Бях убеден, че съм се изгубил и явно чак утре на светло щах да разбера къде съм. В главата ми мина еретичната мисъл да си опъна бивака и да изкарам нощта на полянката до онези дървета - хем клечки за огън, хем по на завет. Имах си чувалче, бензинов примус, супички, консерви и пр. Това ми се видя много добра идея, предвид угасвашия ми фенер и набързо си устроих бивака. Тревата беше малко мокра, но намерих едно по високо местенце, където проснах шалтето. И това шалте от Чехия го бях взел. Викам си, ще запаля едно огънче и ще си го подържам - вълците няма да дойдат при огъня. Започнах да си готвя на примуса и не щеш ли изведнъж отгоре се чу лай....на куче. Ай стига бе - никое нормално куче няма да се скита около вълците - ако не го хапнат, току виж го опънат. Седя си аз до примуса, пък то си лае и все от едно място. Скочих аз в обувките, зарязах бивака и поех нагоре по поляната с фенера. Там беше малко по-светло щото небето присветляваше - може би зад облаците имаше и някаква луна....ама само може би. И така лаят се усилваше и ето ме скоро в една падина, която беше адски мокра, абе направо блато. Наджапах леко. но карай. Обиколих я и изведнъж хоп, пред мен изникна силуета на кошара. Ха така....едната част беше за животните, но в края имаше къщичка с прозорци. Приближих се до прозореца и надзърнах. Първо видях една нажежена до червено печка, а след като адаптираха очите ми се появи и маса с две легла. На едното легло спеше опънат и развит слаб съсухрен човек с мръсна сплъстена коса и брада. Зачуках по стъклата, но този не се събуждаше. Заблъсках по силно и по едно време го сепнах. Отвори прозореца човека, питах го за бай Иван, пък той казва - Аз съм.
Ми то хубаво, ама от нашите и помен няма. Обясних му аз каква е работата и той вика, влизай. Добре, само да си взема багажа. Докато се върна той отново беше заспал. Аз си извадих яденето и започнах да си вечерям с кеф срещу нагорещената печка, чудейки се, дали по някое време на прозореца няма да потропат и моите другарчета...ама големи са, да се оправят. Наядох се и заспах. По някое време през нощта сънувам че съм в ада. Събуждайки се установявам причината за това - бай ти Иван е наблъскал наново печката. Устата ми е суха, гърлото гори. Надигам водата, но така не се издържа. Тихо ставам и открехвам вратата 10 см...навлиза блаженна студенина и аз лягам и заспивам. След час и нещо пак съм го докарал до ада...брей, много ще да съм грешен. Отново отварям очи - печката пак е оранжева, със все кюнците даже, а вратата затворена. А, не - пак ставам и отварям. На третия път го чух бай ти Иван още гат стана. Първо дозареди печката и после затвори вратата. Изчаках го да заспи и пак мойто си. Слава богу скоро дойде сутринта. Бай Иван скочи още по тъмно да си оправя животните, пък аз изчаках да светне и се заех със закуска. По едно време на прозореца се появи една изнурена физиономия, а после и още няколко. Оказа се че Сашко знаел пряк път до колибата.
Та като захванали през горите и добре се погубили. До 4 сутринта бродили напред-назад и накрая излязли на една кошара, където опънали единствената палаткла която носили - една двуместна. Да, ама от кошарата излязъл един много лошав тип - бай Талибан. Той не се е казвал така, но едно че вече съм го забравил кой е, второ че поведението му било твърде талибанско - вместо да ги подслони, той ги изгонил надалеч, да не му запалели сеното. Преместили те палатката на 200 метра и се набутали 6 човека вътре. Около 6 сутринта един от тях решил да излезе да се изпикае и повече не могъл да се върне вътре, щото мястото му междувременно се било уплътнило. Та не му оставало друго, освен да легне пред палатката. Към 8 часа, излизащите от палатката прескачали един заскрежен труп.
Накрая се оказало, че са спали на 10 минути ходене от кошарата на бай Иван. То не че и аз за малко нямаше да споделя тяхната участ, че и без палатка.
Обаче какъв извод може да си направим за опасностите, когато спиш сам в планината - има разни опасности, но няма по-голяма опасност от собственото ти съзнание и собствените ти ирационални страхове.
Аз съм си отрасъл като градско чадо, макар много да сме ходили по планините, но основна заслуга за школовката ми по преодоляване на страхове има един човек, който вече не е между живите и който всяко лято идваше с нас на палатки из Рила за десетина дена. Той беше добър семеен приятел на моите родители, но беше доста суров човек, щото беше отрасъл като кръгъл сирак и отрано беше започнал да се справя с живота сам. Той много добре усещаше кога ни е страх и редовно ни устройваше психо терапия. Към 10 часа вечерта, изведнъж се сещаше, че дървата за огъня били свършили, хвърляше една голяма американска армейска торба от половин кубик с две дръжки отстрани (откъде ли я беше докопал през соц-а) и ни пращаше с братовчед ми в гората за дърва - докато не напълните торбата, да не се връщате. Няма да ви обяснвам колко страх сме брали понякога с братчеда. По онова време мечки си имаше там и овчарите току ни съобщаваха, как нощес мечката влязла в кошарите и отмъкнала някоя овца и убила още няколко. Веднъж чухме да се чупят клони насред виещата от вятъра борова гора и побягнахме, зарязвайки торбата в гората. Да ама като достигнахме до поляната ни стана ясно, че не можем да се върнем като първи страхливци и се наложи да отидем да си приберем торбата, че и да я донапълним
Понякога го мразех този човек, но той просто смяташе, че не може мъже да се държат като госпожици. Години по-късно когато вече бяхме поотрасли тинейджъри, той си призна, че никак не е толкова смел, колкото ни изглеждал, но просто контролирал страха си. Така или иначе беше преживял много из планините, беше погребал много другари алпинисти и беше оцелявал. За нас както и за много други, той си остана недостижимо кораво копеле, в сравнение с който, ние пак сме си глезени госпожици
Спомням си, че на погребението му бяха дошли страшно много хора, които искрено му се възхищаваха.
@Pavle - точно тоя беше филма, ама запомнил съм аз овце, пък те кози били.
Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Явка, кефиш!
....
... или му туряш от сливовата на деда ти 
, едва ли ще съм много убеден в добрите ти намерения. И гарантирано няма да ми чуеш гласа.
