Последен ден - 30 юли 2011г.
р.Елешница - н.Емине
Събудих се пет минути преди 04:00ч, силите почти се бяха възстановили. Събрах сламата и тръгнах. Исках да не личи, че съм бил там. Беше студено, облякох всички дрехи и подкарах. Двата мощни фара и челникът пробиваха тъмнината. Тук-там светеха очи, но силната светлина ги спираше на място.
Това е митичната Верегавска клисура - арена на жестоки кланета от прастари времена.
Някъде тук, в тези диви гори, Крум Страшни е разбил надменният Никифор. Преди него, хан Винех е разбил войските на византийският император Константин v Копроним. Навярно под краката ми имаше кости на изклани византийци. Дали духовете им не бродеха наоколо за да си отмъщават? Шегувам се, не съм толкова суеверен, освен това мисля, че старите наши ханове добре са им взели страха.
Пътят ми бе познат от миналогодишният преход, но това не значи, че е лесен за откриване. Прегазих едно поточе, приток на р.Елешница и започнах да изкачвам стръмен, изровен почвен път. Според картата това е местността "Входа". Имаше тук-там стара маркировка и доволно количество нова - със спрей и сребристи ленти.
На мястото с останките от пейки, което някои наричат "Голямата нива", има разклонение. Аз продължих по маркировката, през проблемният участък с многото къпини и го преодолях лесно, почти през цялото време върху колелото. Издрах се по-малко от нормалното (за сега), мисля че много помогна голямата предна гума, която газеше къпините. След като успешно преминах този неприятен, но пряк билен път, навлязох в гора от високи букове и нямаше вече големи къпини."Най-трудното е вече зад гърба ми, след обяд съм на морето" - наивно се радвах предварително. Но, както казват мъдрите, не казвай "хоп" преди да си скочил. Предстоеше ми изпитание, което едва не пречупи волята ми.
Мястото е характерно, намира се малко преди вр.Байряка. До тук бях дошъл по обраслия път, който минава много близо до хребета, от южната страна, последните няколкостотин метра са леко надолнище. Пътят завива на дясно веднага, след като пресече сухо деренце и започва да спуска на юг, отдалечавайки се от билото, а аз трябваше някак да се прехвърля от северната страна. Ако бях се оставил да ме води инстинкта, щях да се кача на билото още тук, докато съм близо, да повървя малко по него и после да спусна към север, за да изляза на продължението на пътеката към вр.Дебелец. Така постъпих миналата година. Сега обаче знаех, че има прясна маркировка и се чудех дали да се доверя. Развиделяваше се, за това спрях за закуска, докато стане по-светло, да ми е по-лесно с новата маркировка.
След половин час настъпи денят. Маркировката водеше надолу по черният път, който спуска южно на билото. Спуснах бавно, внимателно следях марките. Последната, която забелязах, бе пластмасова табелка с надпис "Емине" или червена стрелка, не помня вече. Дори, ако не се лъжа, беше от задната страна на дървото. Продължих надолу по пътя - няма повече. Върнах се обратно до последната забелязана - няма друга, която оказва смяна на посоката, освен една червена стрелка нарисувана със спрей отдавна върху кората на един бук, сочеща под остър ъгъл наляво, право нагоре, към билото, през дълбоки къпини. Аз на такива едноцветни много не вярвам, но сега тази единствена стрелка беше спасителната сламка. Последвах я. Напредвах бавно и трудно, до кръста газех в жилави къпини, краят им не се виждаше, по дърветата нямаше никаква следа. Нямаше начин пътя да е тук, където очевидно от години не е минавал човешки крак. То и животни не знам, могат ли да се справят с тази джунгла.
Оплетох се като пиле в калчища. Видях че не мога да продължа, слязох пак долу на пътя при последната забелязана марка и тършувах озверял наоколо. Заканвах се какво ще го правя този, дето направи маркировката да води до това място, където никой няма да се навре доброволно. И хубаво маркира до тук, а сега защо спряха марките? Минутите отлитаха, аз се въртях наоколо, като обран евреин и наум проклинах маркировачите, пък и себе си дето се връзвам.
"- Какво правя сега - ядосвам се.
Хабя енергия - и физическа и емоционална, а трябва да ги пестя и двете. Ядът е мощен мотор, но трудно се управлява.
Да съм добре трениран е важно, но не е гаранция за успех. Не случайно този маршрут не е за всеки - той е изпитание. Райко, стягай се, не падай духом, докажи че можеш. Хората, които са маркирали не са виновни, нито ти е виновна Планината, че е крива."
О.К., започвам отначало, този път хладнокръвно и без да гледам часовника. Слязох обратно на пътя, продължих надолу по него няколко километра и изключих тази възможност. Просто този път отива на юг и слиза от планината. Качих се обратно до последната марка и я подминах, карах по пътя, по който бях дошъл, но в обратна посока. Евентуалното отклонение би трябвало да ми е от дясно - оглеждах внимателно, но нямаше. За кой ли път се върнах при последната марка. Отново поех по отклонението, оказано с червен спрей, нагоре през къпините. С триста зора, напредвайки бавно излязох на билото, но не знаех къде е седлото, където маркировката прехвърля от другата страна. Назад ли е, напред ли е, "кой да ти каже, аз вървя по света и подсвирквам си даже".
Тръгнах първо назад, стигнах до стар път, слиза на север, но беше много обрасъл - не може да се върви, значи не е това. Хайде, кръгом, по следите ми, все по билцето, по билцето, напредвах бавно, но това беше единственият възможен изход.
Накрая ми се усмихна една стара марка, малко под мен, там от където трябваше да дойда. А от къде, мамка му, трябваше да мина, за да дойда от там? Сигурно и учените от БАН не знаят.
Смъкнах седалката и спуснах надолу по пътеката (вече имаше и пътека), която прехвърля от северната страна. От тук, до Ришки проход не е малко път, но няма да ви занимавам, имаше маркировка, изядох го бързо това разстояние. Само една последна критика към маркировачите - след вр. Малък Дебелец нещо изчезна маркировката, а и пътеката. Скоро трябваше да изляза на един черен път, посоката ми беше ясна, така че реших да не губя време да търся къде е маркирано. Както се провирах между дърветата, се обърнах назад - какво да видя - почти на всяко дърво имаше напръскано с червен спрей, само че от обратната страна.
И така, излязох на дърварския път, следва бързо спускане до асвалта на прохода.
При "старият Крумов мост" отбих вляво и набих спирачки пред една бариера. Това е маркираната отбивка, черен път, който върви покрай "Немой дере", заслона "Хазим горския" и води до с. Рупча. Тези от ловните стопанства не си поплюват. Това е международен туристически маршрут, а те му слагат бариера с катинар, огромна табела, че това е резерват "Яилата" и влезеш ли вътре си нарушител.
Влязох естествено, покарах до заслона и там спрях да хапна. Има хубава чешма със студена вода, малка рекичка (Немой дере), прилична построика и дървени пейки под сянката на гората. Закуската беше спартанска - малко годжи бери и какаови зърна. Носих си ги в раницата от началото на прехода и си хапвах всеки ден. Бяха подарък от едни мои приятели вегетарианци - Миро и Йоана. Това са така наречените суперхрани - в малък обем се съдържат голямо количество хранителни вещества и минерали. Освен това са плодове от растения, много по-добре от таблетки с витамини и изостар. Вярно, че дават много енергия, но не наяждат. Толкова ми се ядеше някаква кисела супа.
Продължих към село Рупча. Бързах, имах още доста километри, макар и лесни. Обикновено си пазя малко резервно време за кръчми и снимки, но вр.Байряка ми го изяде. Сега буквално гонех минутите, в което има един особен чар.
Изпих една бърза бира в селото на Васко Да Гама и се понесох нататък. Асвалтов път, надолнище, лягане в завоите, адреналин. Това продължи до Дъскотна. Минах от там по обяд, но не спрях да обядвам, защото беше жега и знаех, че ме чака баир. Дадох газ, за да мина по-бързо голият участък след селото и забавих ритъма, като влязох на шарена сянка между ниски дъбчета.
Покрай Мандренски рид вече е равно, бих могъл да карам много бързо, ако не бяха тинестите завои, където ми затъваха гумите. Въпреки това теренът е интересен за каране - междуселски почвен път, на сянка и с чешми. На калните места виждах следи от две колела, едното е било с mishelin transworld sity.
Следват асвалт през селата Добра поляна, Средна махала, Топчийско. После се завива в дясно по черен път, теренът е разнообразен, нетипичен за планина, но приятен.
Уморих се, седнах в един хоремаг в Сини рид. Лелята беше много любезна, говореше български, въпреки че едва ли често се налага.
Извадих картата и започнах да смятам колко километра са до морето. Грубо ги изкарах 90. Не може да бъде, тая карта не е вярна.
Глътнах кафето на екс, изпих колата и потеглих бързо. Лелята сигурно се чудеше, последно ми говореше, че селото е много хубаво и има къде да се нощува.
До сега се размотавах по всякакви причини, но вече нямаше време. Ако исках аз да направя новият рекорд, трябваше довечера преди 20:00 да стъпя на нос Емине.
Беше около 14:00, имах възможност да успея, но нямах право на грешка.
Към Козичино не е много ясен пътя, на места липсва, кара се по поляни, където пасът полудиви свине. Тази година имах доста срещи с баш дивите, така че вече ги разпознавах отдалеч. Тези отглежданите, пак са черни и стегнати, но са с по-къса муцуна, по-тесен гръден кош и не се впечатляват от човека. То и някои диви не се много впечатляват.
Влязох в ароматна дъбрава, тъкмо се зарадвах, че ще ме пази от слънцето и ме нападна торнадо от мушички. Влизат в устата, в очите, лютят, щипят, гъделичкат.
Засилих за да избягам, но не можах лесно. Как да карам бързо, като постоянно мигам и си чеша очите, а ако дишам през устата, влизат в трахеята и понякога излитат като издишам. Някои оставаха вътре и ги изкашлях умрели.
Козичино е селото на ИЖ-овете. Пред кръчмата имаше три. За мое съжаление нямаше пъпеш, нито място на масите. Бяха заети от подпийнала компания.
Изядох едно кисело мляко, седнал на тревата пред кръчмата, а селските бабаити се подиграваха на един по-млад от тях, който имал неблагоразумието да си купи мотор, на който не му работи единият цилиндър и му тече бензин. Дори един чешит ме посочи за пример: "Виж го тоя човек как си кара колелото, хем го вози, хем не е дал като тебе 400 лева".
По пътя преди кулата имаше някакво офроуд родео. Всякакви бръмчилки минаха покрай мен, някой спираха и ме питаха накъде карам и имам ли нужда от упътване или вода. Пътя го знаех, вода не приех. Не че не бях жаден, но не исках да изпивам тяхната.
Вече карах на предела, както се кара на всеки финал.
След село Плазовец се минава през едни горички от ниски дървета, които се редуват с полянки. И това няма край - горичка, полянка, горичка, сечище. Слънцето не ми беше много приятел през този ден, едно че изгорях и друго, че много бях жаден. Никъде нямаше вода, а аз постоянно се оглеждах. Имаше много костенурки.
Мушнах се под една бариера и излязох на пътя Бургас-Варна. Няколко километра по него, отбивка в дясно и след малко виждах морето. "Последний напън е вече настал".
Под последния връх, "Свети Илия", ме чакаше моят приятел Пеньо, с насърчителни викове и бидон с вода. Само като го видях се почувствах като шампион. Бързо пих вода, и без да губя секунди, засилих към финала.
Последната отсечка е незабравима. Малко преди фара, на пътя имаше човек, който извика:
-Браво, рекордьоре!
Познах го, но не можах да спра веднага, много се бях засилил. Това беше Краси Великов. Брадичката ми се разтрепери, без малко да се разплача от радост. Емоцията е по-силна, когато можеш да я споделиш.
Краси е човек на действието, не ми губи времето с много приказки, накара ме да мина втори път заради снимката. Оставаха едни символични няколкостотин метра до носа. Рекордът нямаше да избяга, но аз обичам финалните спринтове.
В 18:25 спрях на нос Емине. След бърз поглед на часовника се обърнах назад, още имаше прах във въздуха от моето спиране. Започнах да смятам - успях за 5 дни, 12 часа и 25 минути.
Стоях пред морето, сякаш достигнал края на света. Изморен, кален, щастлив. Морският вятър развяваше скъсаната ми риза.
И сега какво следва?
"Обрулени от вятъра, поемаме на някъде, навярно към дома", за да влезем отново в суетата на града, да се слеем с тълпата и да се задъхваме от изгорели газове.
Какво да се прави, не може да се живее от "покоряване на безполезното", както казва Местнер.
Аа, не. Не още. Първо да си изконсумирам щастието, после ще мисля за после.
Имаше на носа един младеж и една девойка, гледаха морето, снимаха се. Приближих към тях и ги помолих да ми направят снимка. Ето я:
Оставих колелото горе, спуснах се по стръмната пътека и скочих с дрехите във вълните.
Дойдоха моите приятели Краси и Пеньо, отвориха ми зелена бира. После преместихме веселбата в кръчмата на леля Снежа, място с особено романтична атмосфера.