..и понеже не може да живееш в квартал Люлин и да не познаваш планината кръстница, ние с колегата Kojota, решихме да спретнем една опознавателна експедиция. Не успяха да ни смутят нито приведените във форума фото-доказателства за голямата кал, нито очакваните ниски температури. Всъщност ние заложихме на на температурата срещу калта и може да се каже, че битката беше почти равностойна - само за малко по обяд калта взе надмощие по един югозападен склон, обаче ние бързо се шмугнахме на север, оставяйки я дълбоко разочарована - калта де... Та щурма започна от един квартал на Банкя, който се именува Михайлово и някога е бил самостоятелно село. Оставихме колата, огледахме се къде е най-високото в тая планина и тръгнахме. Първоначално се движехме по пътя към Дивотинския манастир, което го разбрахме от табелките де..., но тоя път беше много утъпкан от джиповете на братята от обителта и автоколоните с поклонници, пък и беше доволно равен за нас и затова ние при първа възможност го изоставихме. Така наречената първа възможност за това, се яви под формата на стръмен улей право нагоре към върха наречен "Крив Камък". Улеят, не можа да ни издържи на темпото и скоро се предаде..абе направо си свърши, като премина в нов път, но вече без следи от гуми. Единствените следи бяха от всякакъв чифто и не-чифто-копитен дивеч, както и от зайци, лисици, белки, порове, бобри, нутрии и ...е, ама оля се вече - добре де, признавам си, че следите бяха напълно неизвестни на нас. Та както си карахме из тази хубава зимна гора, се озовахме на нещо фундаментално, масивно, грозно и обгоряло, което се оказа останките на хижа "Люлин". След кратко чудене накъде да продължим, хванахме право по следите на едно ATV, което беше разцепило гората в посока върха. Е, по едно време се наложи да метна байка на главата, защото наклона премина границата на бутаемост, но поне беше за кратко. Така след изкачването се озовахме на върха, с изгледи в 4-те посоки на света. Виждаха се планини из гръцко, сръбско и българско, както и нашият "любим" квартал. Тъй като малко преди върха, бяхме обърнали по една бисквита с половин литър червено домашно вино, последните метри ми се видяха много смешни - особено докато се пързалях по една кал... След като огледахме района, решихме да си покараме по псевдо-билото, което започна с кратко спускане. Кратко, ама калта, която уж не беше много, се оказа тъй хлъзгава, че байка загуби представа коя част му е предна и коя задна и се носеше както му дойде. Това също се оказа доволно смешно, особено след като за малко не завърши, на един от онези шипкови храсти, които майка ми, много държеше да опоскаме до шушка, когато бях на 12 години, за да превърне плодовете му във вкусен шипков мармалад. Храста вероятно ми прости, тъй като не бях особено старателен в опоскването му преди години. Пътя обаче, реши да бъде кален още доста време и аз преминах към любимата ми дисциплина ГФР, което в превод ще рече Горски Фрйй Райд. Дисциплината се състои в лавиране между дървена, шипки и трънки с цел избягване на калта по пътя. Тази работа завърши с един плонж с главата напред в куп насечени клони, което не беше никак болезнено, обаче се оказах с главата надолу, а раницата подло се беше закачила в клонките и никак не искаше да се отдели от тях. Добре, че Ники идваше зад мен, та ме поразплете малко. По-надолу вече нямаше кал и даже направихме едно приятно спускане с възможност за снежни дрифтове. Озовахме се на последните открити части, пред навлизането в гора и решихме да похапнем. По това време из гората се счупи клон...после още един и друг...хммм. То докато кажа хммм и на поляната се явиха двама горяни. Тези същите са достигнали върхове в "табиетлъка", като очевидно стимулирани от досадните си жени, са натъпкали в раниците си кило ракия и разни хубавини от животински произход и са се отправили на мащабна за селото експедиция, чиято основна цел е междинен лагерен огън, на който да се отдадат на тънките си мезета и една освежаваща поредица глътки...глътка спокойствие..глътка ракия...и така докато свърши едно от двете. След кратка раздумка и ние тръгнахме по пътя си. Следите от ATV-то все още ни водеха някъде, но по едно време и на него очевидно му писна и обърна пряко надолу по склона. Ние обаче продължихме по неизвестна нам жълта маркировка по дърветата. По някое време стана ясно, че това е маркировката за хижа "Есперанто". Единствените следи по снега вече бяха само на някакво кучо-подобно създание, което упорито е вървяло все по маркирания горски път, очевидно обсебено от духа на есперантото. По някое време пътя се отдели от маркировката и ние се зачудихме накъде да хванем - по хубавият слънчев горски път или по жълтата маркировка по дървета. Решението на проблема намери кучо-подобното създание, което очевидно здраво беше захапало есперантската следа и без никакво колебание беше продължило по маркировката между дърветата. Това прецизно следване на маркировката, беше толкова съмнително, че започнах да нижа в съзнанието си драматична история за кучето, което още търси своя починал стопанин, с който често са минавали по пътеката от Есперанто за Люлин. Така или иначе ние нямаше до ходим към Есперанто, най-малкото защото вече предполагахме, че се намира от другата страна на Бучин проход. Тези ни предположение се потвърждаваха от силния строителен шум отвъд гората, където очевидно се наливаха основите на известната нова магистрала "Люлин". Понеже не ни се искаше да се изтърсим на шосето, хванахме един улей надолу по посока Мало Бучино. Страхотно спускане се получи - хем имаше наклон, хем препятствия под снега. По някое време се оказахме на една полянка, точно над бившата каменна кариера в прохода, но сега, кариерата беше коренно променена от пъплещата в ниското едрогабаритна строителна техника. Магистралата, вече беше пуснала бетоновият си език насред планината, но сега приличаше повече на площадка за излитане на изтребители от самолетоносач. След като се "нарадвахме" на ентусиазма с който човеците, могат да разорават планетата си продължихме надолу и след още едно улейче, достигнахме до поляните над Банкя. Оттук до мястото на което оставихме колата прехода беше предимно по поляни. Така завърши неделната ни разходка, която въпреки, че не беше повече от 20 километра според компютърчето на Ники, се оказа приятно уморяваща, най-вече заради терена. По въпроса за калта, местните се изказаха отрицателно - според тях планината не е кална, освен след скорошни дъждове, така че, не може да бъде конкуренция на Лозенската, за която знаем, че и без дъжд може да предложи обилни лепкави удоволствия.
Ето и
снимките