Здравейте и от мен! Благодаря, че някой все пак е забелязал, че съм писана при мъжете и някак си ми умаловажават доброто представяне..

Макар, че писах на организаторите, но все още чакам промененото класиране!
Състезанието беше страхотно, ни най-малко не съжалявам, че се реших да се включа.
Моята история започва отдалеч, защото аз на това състезание му бях хвърлила око отдавна, защото обичам предизвикателствата, но моят мъж не си пада много по състезателните мероприятия и не ми беше много съпричастен. За щастие излезе прогноза за сърф на Гьока - турския остров, който всички сърфисти го знаят, и мъж ми с големия син заминаха да се покефят малко на морските забавления. Ето го и шанса за мен-заминавам на Витоша! До последно не се знаеше кой ще гледа малкия син, но за щастие бабата и дядото ми влязоха в положение и ... с двама съмишленици с три байка заедно в петък сутринта вече пътувахме от Варна за Софето с БДЖ-то. Щастие голямо, а вътре си ме гъделичка онова приятно чувство, че ще карам в планината и то цели 100 км. Естествено си имах съмненията дали ще успея, как ще се справя, ами ако спукам гума...Досега все мъжът ми или синът ми ми лепят гумите и съм много боса в тази част. Но..във влака ми проведоха показно "как се лепи предна гума" /от два дена умишлено си пазех спуканата гума, само помпих, за да могат да ме научат във влака

/ Не съм си и помисляла даже да пукам задна гума на състезанието, щото в този случай просто щях да стоя и да си викам неволята и да чакам благоразположението на някой колоезда4, който не гони време, за да ми помогне
В София избрах поканата за пренощуване на приятелите, живеещи най-близо до старта:))) Легнах си доста късно, но явно притесненията и вълнението ми са били толкова големи, че се събудих още в 4,20, натиснах се да спя уж поне до 4,50, ама не се получи много. В 5,15 вече излизахме от входа и стъпвайки на булеварда сърцето ми се изпълни, виждайки в сумрака толкова мигащи светлинки напред... Усещането е невероятно..че ти всъщност си част от нещо голямо... И адреналина ти се вдига още повече.. Хем си уморен от недоспиване, хем си още сънен, хем емоциите са на макс и предусещаш предстоящото събитие...
Пристигайки към мястото на старта си представях как финиширам, трябваше някак си да почвам да се надъхвам, щото 100км не са си малко:)
Взех си номерчето, намерих си приятелите и чинно се подредих някъде по средата в тълпата. Тъкмо си изядох 3-те прасковки закуска и вдигайки поглед, в далечината, зад отсрещния блок ... посрещнах изгрева... Очертаваше се прекрасен ден...Човек трябва да забелязва и малките неща и да се научи да им се радва..
Настана суматоха, дадоха старта и масата тръгна...за щастие тръгнах в темпо и никой не ме повлече, че изведнъж нещо се притесних..... Но минавайки през поляната и тръгвайки по булеварда се сливаш с тълпата и влизаш в ритъм. Тръгнах с намерението да карам на макс, не за друго, а просто да предизвикам себе си, да си изпробвам силите. До Тихия кът карахме заедно с едно приятелче, което след сингъл трака обърна към София, поради други ангажименти. Кефих се много на карането, на планината, на обкръжението....Единственият ми тормоз беше ...раницата, сигурно имаше 5кила. С цялата си глупост бях помъкнала сума ти храна, като за няколко дневен престой - череши, банани, фурми,мед, сандвичи, ядки....Боже, боже..да се смееш ли, да плачеш ли...По пунктовете почти не спирах-единствено за вода...Бананите изядох още в началото, еле олекне малко тая раница, дето така ми се впиваха презрамките в раменете и не ми даваха да дишам по баирите... По големия асфалтов баир ве4е реших, че е крайно време да ги изям тези череши и ми дойдоха супер добре-сладки, сочни, освежаващи. И черпих наред, който е около мен-и колоездачи, и пешеходци.. Надявам се да са им вляли малко силички... Тогава си поговорихме и с Иво.. /ако имах повече въздух, сигурно щях да съм по-словоохотлива, да знаеш Иво:)/
На пункта на Чуйпетльово харизах фурмите да се черпят гладните.. По трасето на няколко пъти се задминавахме с две момичета - едното с червена блуза, другата с жълта. Второто момиче ме изяждаше на баирите, но на спусканията си наваксвах. А по тоя асфалтов баир как ми се схванаха възглавничките на стъпалата....за първи път ми се случва..изтръпваха и се схващаха..в такива момента сигурно оценяваш много добре шпайковете...Но оцелях...
А спускането по широкия горски път беше страхотна емоция...Имам чувството, че толкова бързо никога не съм карала, бях се залепила зад едно момче и гледах да поддържам неговото темпо /май беше този чужденец, с когото финиширах заедно/. Не спирах да викам "Пистааа", "Здравейте", "Благодаря". Оплакващи се и мрънкащи бабки не срещнах, всички ме подкрепяха и се усмихваха. От което ми ставаше още по-кеф.. Отдалеч заговорих мило и на онази крава, застанала по средата на пътеката и ме чу животното..отмести се...без да се налага да намалявам. През цялото време благодарях и на колелото си и на гумите си /молейки се вътрешно да не спукам някоя:)/ Умора почти не съм изпитвала, то от това бързо темпо не ти остава време да мислиш... На няколко пъти настигах Василена, класирала се трета, и усещах с какъв хъс се е насочила към победата, защото знаех, че се борим за едно от предните места. И може би в този момент някъде вътрешно усетих, че тя ще се радва много повече на медал, аз просто бях отишла да си правя кефа. И на едно от последните изкачвания спрях и си хапнах малко мед...Е, цял ден само на плодове бива ли:))) Финиширах 3 минути след нея. Доволна и щастлива, че съм на финала:) За 6,40 мин..а ме плашеха с някакви си 12 часа...И като спрях и се огледах... и си казах "е..

това ли беше..само толкова.." Ами честно не можах да се изкефя на планината, но както каза едно момче "Това все пак си е състезание, не сме отишли на разходка.." Затова ще трябва да се повтори, но по-бавничко и с повече внимание към природата...

А на финала ядох друсани сандвичи...обиколили Витоша, носени на гръб...
И след дългата тирада е време малко за благодарности:).. към момчетата и момичетата, които ми направиха път да мина, към хората по пунктовете, които раздаваха вода и тези с пръскачките /суууупер освежаващо/, за бозата на финала /любимата ми/, за хората, които ми помогнаха с изяждането на черешите

, на Здравко, с който се запознах там и ме транспортира с колелото до Пловдив и беше страхотна компания, като цяло на организаторите, за великолепно организираното мероприятие и на всички състезатели за прекрасното изживяване
А докато чакахме раздаването на фанелките видях Василена колко много се радва на медала си и как го гледа и толкова много се зарадвах, че тя го спечели. Аз може би се борех за медал единствено, защото бях обещала на малкия ми син да му донеса медал, но всъщност това въобще нямаше да е поучително-медалите трябва всеки сам да си ги печели, а не друг да му ги носи:) Благодаря на всички Ви, че бяхме заедно и имаше пълна толерантност сред състезателите /поне сред тези, с които аз карах/. Пълноценни дни и до Витоша 2013, а защо не и до по-рано!
Венцислава от Варна
/дано не съм Ви досадила, че се поувлякох малко май...

/