Малко да си освежим темичката :
Първо с едно кратко пътеписче от едно каране започващо от Говедарци през м. Мальовица - х. Вада и обратно :
Ама пък как нацелихме сенките.
Била е доста яка жегата в Неделя, но на сянката при нас не се усети / е аз закачих малко на връщане
по Лозенската/.
Много добро маршрутче - сянка, прохлада, кристално чист въздух и аромата на иглолистни гори.
Само първите два три километра да сме били по слънцето и после в гората.

Денивелацията малко бързо се
качва ама пък има за какво. Още в началото на гората успях да отворя една дупка в късия панталон. Слизам
аз да правя снимка ...

и тъкмо се качвам и се чува характерния звук - храаас. Айдеее, викам си сега на хижата
ще бъда атракция. На всичкото отгоре от това слизане и качване може да остана без крачол до края. Та до тук
добре се започна.
После се озовахме на местността "Овнарско" -

не знам колко овни е имало там някога ама сега имаше поне три.
А ориентирането беше един път - аз съм разпечатал описанието и през няколкостотин метра само го вадя да сверявам
ориентирите с километража, а пък Жоро следи трака ама само на ключови места, че батерията е слаба. Естествено
там ни ориентири, ни трак, ни акъл ни спряха да обиколим и трите възможни пътя.

В едната посока опряхме на
някакви бунгала дето някакви хорица постигаха геройства в алкохолния спорт. Казаха нещо за някакъв черен път и
след като отказахме любезната покана и ние да поспортуваме на масата, се върнахме обратно. Та там се забихме с
идеята, че това е овнарско. Като се върнахме на разклона Анди видя на разклона, че в ляво и нагоре пише на
асфалта с огромни букви "Овнарско"

Айде нагоре. Там имаше чешма за презареждане. Любо е писал за
някаква стара ловна хижа ама там имаше само останки. Не знам дали е било ловна хижа ама разбрах, че сме в
"Графството", защото имаше къща на хобити:

Поразгледахме пък се юрнахме нагоре. Нагоре, ама там няма нагоре.
А сега де. Пак разтваряй описанието - който чете през ред така е - споменава се черния път. Точно тогава и се сетихме,
че онези казаха нещо за черен път - е, таман навреме се сетихме. Хванахме го тоя черен път, а там дърварите се
развихрили и вършали та го бяха поразвалили малко. На едно място имаше калчица - рядка мазна и от тая дето не те пуска
да си тръгнеш, ама добре че беше само в едната част на пътя. После пътя се пооправи, защото дърварите не бяха вършели
и там / всъщност май не са дървари, а от Горското, защото заради снеговете тая зима има доста паднали дървета и
най-вероятно са разчиствали/.

Още на първото поточе нататък спряхме да ударим една фотосесия, че си имаше какво да
се отрази.

Малко след това започна и технична пътека за изкачване. Земи тоя камънак. Много добра пътека за развиване
на техника за нагоре.

Там си трябва освен яко напиняне на педалите и още нещо. След това естествено понаправихме още
допълнителна денивелация, защото хванахме разклон малко по-рано отколкото трябваше. Хапнахме си един много як наклон,
ама после си го и спуснахме. В крайна сметка стигнахме до тази Мальовица /май местност, защото хижата е по-нагоре/.
Ударихме някоя и друга снимка на фона на по-високите върхове

и се отправихме към редовната отбивка - ресторантчето. Там вече се беше заредила една
солидна компания автомобилни "туристи". Добре че седнахме на по-крайна маса та успях небрежно да си изпроводя скъсания
панталон до масата.

Единствената сервитьорка бая се беше озорила от компанията та успя да ни отдели откъслечно внимание.
Поръчахме три супи, а според времето за което дойдоха трябваше поръчката да е печен вол с горски гъби и билки примерно.
КАто гъбите и билките са пресни /тоест се берат в момента/. Почудихме се при това темпо на доставка дали да поръчваме
още ама тя по едно време сервитьорката набра инерция , та поръчахме. Поръчахме полусурови дробчета и пърлени картофи.
Така де - на нас не това ни беше идеята ама такива бяха порциите.
След като позаситихме байкърския глад трябваше да потегляме надолу. Хубаво да потегляме ама как се спуска с още една
раница отпред - от храната.

Тия картофи и дробчета до долу сигурно са станали на мусака. Тогава и се замислих, че това
ядене трябва да е не на средата, а в края на маршрута. Оттук надолу последваха две щури пътеки, които макар и кратки са
доста приятни. Камъни, падове, корени. Има си от всичко. Абе на няколко места трябваше да се послиза, къде заради липса
на умения, къде за непреценен подход, а имаше и паднали дървета. Имаше и още пресичане на вода :

Обаче добър тест за клипсовете се получи - мисля че още не ги бях пробвал точно на такъв терен. При подскачането между
корените и камъните определено беше добре, че не ми се изместваха постоянно краката от педалите. Жоро още го наболяваше
реброто от падането в Хисаря та добре направи, че не се раздруса по тия пътеки. С него направо се срещнахме на асфалта при
х. Вада. Той пък вече установил контакти с туристите в района и като гид им обяснява колко път има до хижата.
Оттам понеже бързахме направо поехме по асфалта към Говедарци. Междувременно от слизанията и качванията на седалката,
цепката в панталона се беше увеличила та докато карах усещането беше странно. Едната ти буза е покрита с панталон, а
другата се лепнала на голо за седалката. Така и установих, че не е оферта да се кара само по долни гащи - трябва си
нещо да ти покрива двубузието.
По асфалта бързо се прибрахме обратно в Говедарци и се натоварихме. После си слязох на стената на Герман и реших да
си завърша деня с още едно спускане. Е да ама за да се спускам трябва и да кача. Юрнах се по алеята от стената нагоре,
за към пътя през поделението. Там пък неочаквана среща - тъкмо бях слязъл да побутам и някакъв колоездач се спуска
отгоре. Оказа се Сашо (AcidBurn) - много учене му се е събрало и напоследък му остава време за малки карания. Но не
пропуска да покара, защото си е поставил сериозна цел за тази година - Ком-Емине /Успех в начинанието!/. След малко
отгоре се появиха и Миро (RedStar) и Киро (Sartor). Докато си приказвахме, комарите си устроиха истинско царско угощение.
После се разделихме и отпраших нагоре без много почивки / е не пропуснах на откритата част да отснимам гледката/,
защото в Герман не можах да заредя вода, а ми бяха останали няколко глътки. Та пресъхналото гърло и комарите ме теглеха
към Бачул чешма. Всъщност комарите не ме теглеха към чешмата, защото там имат военен лагер, ама аз реших тънко да ги
финтирам с бързо наливане на вода и напускане на района. Колко да е успяла тактиката не знам, но като пристъпих към
чешмата челния отряд от едно поне 100 комара атакува за части от секундата. Резултата - две бутилки пълни наполовина,
с вода, около 20 заситени комара, 5-6 геройски загинали, надупчени крака, ръце и врат и много голям ентусиазъм за въртене
на педалите.

Ако има нещо да ми дава стимул за каране, когато съм уморен то на първо място това са комарите. Излязох
на по-високо, открито и ветровито място, за да намаля броя преследвачи и там поостанах за подкрепление. Останалото
неизядено корни тук дойде точно на място. Малко вода, последни снимки на пейзажа ...

и след малко ме чакаше само спускане.
Още не знаех, че не всичко е приключило за деня. Стигнах началото на спускането и се сурнах надолу. На едно място малко
ГФР /горски фрийрайд/ за достигане на пътя. И там нещо секли и кастрили по дървета та беше пълно с рахвърляни клони.
Един за малко да ме катурне. Няколко благословии по случай новото състояние на гората и продължих. Добре че си запазих
малко благословии и за надолу, че тепърва имаше още изненади. Ония дето се качвали с камионите така изровили пътя
надолу, че имаше коловози като кратери. Върти, слизай, прескачай, благославяй и така до края на пътя - поредността
на изброяването може да не е същата до долу ама съдържа тези елементи. На края достигнах началото на пътеката и си
мисля:
- Най-после добър завършек на спускането.
Ама то едно е да си мислиш, друго е какво ти е предвидено. Още в началото гледам пътеката пообрасла, но това трябва да е
в рамките на нормалното. Таман се засилих и почти гушнах една шипка, ама бая едър екземпляр. Викам - тебе па кой те
сложи баш на средата на пътеката. За капак от отсрещната страна полегнало едно дръвче. Ама така кротко полегнало и
настанило кръшна снага баш на пътеката. А сега де - оглеждам се ама и отстрани не става за минаване - растителността
расте та се къса - буйна и едра. Нямаше много избор та трябваше да ставам по-интимен с шипката.

Не беше много нежна, но
се разбрахме някак си. Обаче дръвчето от другата страна не ми разбрало правилно намеренията и се засегна от близоста ми
с новата му приятелка. И както се ядоса та ми захапа кормилото и не ще да пуска. Много обяснения паднаха ама накрая се
изяснихме. По надолу още едно дърво полегнало, ама не по любовни причини. При него не съм се заседявал. Измъкнах се долу
на пътя с още няколко следи от обмена на опит с храстите. Оттам спускане през една поляна където в момента беше събора.
Там отдолу на талази напират вълни чалга и бесни провиквания. Реших да премина в края и по-най бързия начин, за да
избегна "обчалгяването". С тая задача се справих добре обаче ме чакаше последната изненада. Таман спускам последната
пътека /имах още около километър до нас/ и наденах задната гума на нещо остро - може би камък. Тя не спадна ами направо
гръмна. Като я разгледах се беше разкъсала и външната гума. Не ми се буташе до нас - искаш да си довърша със спускане.
Междувременно почти бях успял да си доразцепя крачола на панталона. И така потен, надраскан, нахапан, със сцепени гума
и панталон с една лека въздишка се заех с гумата. Приседнах си, разточих багажа от раницата и започнах. Нова вътрешна,
а на външната й сложих една лепенка отвътре да я позакрепи. През това време комарите си наваксаха, задето ги финтирах
горе на чешмата. Така се отсмукаха, че сигурно са ги заболяли коремите /то всъщност по нагоре забелязах един дето така
се беше изшкембил, че беше паднал на земята неспособен да лети/. За капак докато си помпах направената гума някаква
пеперуда обърка навигацията и ми се настани в ухото. Не можах да я извадя, обаче оная се усети, че не е на правилното
място и започна да пърха вътре. И така докато пеперудата опитваше нови тоналности на пърхането с крила, борейки се за
оцеляване, аз съпроводен от напъните й за кариера в музикалния бранш, накрая закърпих нещата и бях готов да си довърша
спускането. Тъкмо реших да се разправям с пеперудата в нас и тя намери пътя към свободата. Явно й беше достатъчно
общуването с ухото и не искаше да влиза в досег с други части от анатомията ми, камо ли с разни помощни предмети от
допира на които нямаше да й е приятно. Така накрая си довърших спускането и се прибрах за разпускане.
Много интересен ден се получи - имаше си и редовните изпълнения и бонуси ама най-хубавото беше, че посетихме още едно
много красиво кътче природа. Както винаги си заслужаваше усилията!
Иначе това са всичките
СНИМКИ